Литературен конкурс "Аз вечно диря"
Поредният литературен конкурс на ЕГ „Аз вечно диря“ се радва тази година на голям интерес. В него участваха 28 ученици – от Силистра, Дулово, Тутракан, Цар Самуил и Бургас. Творбите на младите хора поставиха много въпроси. Отговорите – ще се родят у читателите. Нали това е най-ценното в литературната творба – да откроява въпроси? За Доброто, за надеждата, за волята да се променя света, за очакванията, за любовта. За войната – това беше тази година новият, различният акцент в произведенията на участниците. Лицата на войната и обезличаването на човешкото. Много пътища – много дири по тях. Публикуваме някои от отличените работи. Вие открийте в тях своята диря…
Приятно четене!
I място за поезия Габриела Мирославова Маринова, НУМСИ “Проф.Панчо Владигеров” гр.Бургас, 11 клас, ***
единственото всичко което искам да притежавам да ме притежава си има друго единствено всичко там е взаимно сега съм жертва на капитализма търсеща тайната на човешкия произход бактерия безсмъртна която тормози всички лекари търсещи слава пари да живеят охолно но не могат ах тази тъпа бактерия паразит пожелавам смърт за първи път в живота си искам да съм свободна от теб тръгни си мое единствено всичко тръгни си но за да си тръгнеш трябва да умреш да умра в следващ живот отново да се търсим да те търся
I място за есе Божидар Данчев Димитров, ПМГ“Св. Климент Охридски“, град Силистра, XI клас „Аз вечно диря…“
В днешно време темите, поставени на дневен ред, постоянно се менят. Доскоро в мислите на всички ни беше пандемията от Covid-19. Изминаха вече 2 години, откакто тя достигна България. Може да се каже, че въпреки откриването на ваксини и техния свободен и безплатен достъп страхът, обладал хората в началото, все още не ги е напуснал. Освен това в тях се е вселил и страхът, породен от скоро настъпилата война между Русия и Украйна. У всеки от нас го има чувството, че конфликтът може да достигне до България, а ние бихме били, меко казано, безпомощни, ако се наложи да „излезем“ на бойното поле. И в двата проблема обаче несъмнено присъства икономическият мотив за облагодетелстване на държавите, които владеят световния икономически пазар. Дали не е валидно твърдението, че именно материалните облаги са нещото, което всеки от нас дири?
Парите са една неизменна част от днешния живот. Смятам, че всеки човек има едно наум, когато става въпрос за тях, всеки човек поне веднъж в живота си е поставял материалното пред духовното, пренебрегвайки друг, с цел лична облага. Можем да оприличим това на сделка с Дявола, тъй като парите са нещо временно – днес ги има, утре ги няма. Но казаната дума и извършеното действие не са – те оставят отпечатък върху по-нататъшните взаимоотношения и по-трудно се поправят именно от морална гледна точка. Затова смятам, че парите са променили света и хората, превръщайки ги в алчни създания, които, поддали се на изкушението, вземат грешни решения във важни за тях моменти.
На първо място, нека се замислим кога и как се е появил материализмът в своята най-висша форма. През периода на социализма в България (1944 – 1989 г.) се вижда стремежът към равноправие във възнагражденията на всички граждани. Идеята е била всеки да работи според възможностите си и да получава според потребностите си, за да могат хората да живеят добре, като по този начин се елиминира наличието на двете крайности в обществото – много бедни и много богати. Така обаче се е убивал стимулът у хората за личностно кариерно развитие, тъй като лявата утопия е предполагала абсолютно и пълно равенство между хората. Но пък се е постигнало и нещо друго – всеки човек, независимо от работата, която е вършел, е бил възнаграждаван дотолкова, доколкото да може да живее добре. И въпреки че именно егоистичната човешка природа е причината лявата идея да бъде утопия, опитът за нейното реализиране е успял да предпази човешката мисъл чиста от материализма, поне за кратко.
В настоящето нещата стоят по-различно. С настъпването на демокрацията и процеса на приватизацията идва и залезът на българската икономика. Появяват се частните предприятия, чиито собственици разполагат с изключителни доходи на гърба на клетите работници, които, разбира се, получават в пъти по-малко. По този начин работните места драстично намаляват, което води до намаляване средната класа за сметка на богатите и бедните. Това увеличава човешкия егоизъм до такава степен, че в един момент вече всеки е готов на всичко за пари. Просто зависимостта от тях в днешно време е огромна, тъй като виждаме, че настъпва икономическа криза, повлияна от международните отношения. Това прави човек, работещ на минимална работна заплата в България, неспособен да живее спокойно и нормално заради задължителните разходи, които той всеки месец трябва да покрива. Появяват се изказвания от типа: „Защо някой може да краде от държавата, а аз да трябва да работя за 600 лева?“. И тъжната истина е, че ако се огледаме около себе си, те звучат напълно резонни – всеки, малко или много, има желание да се изкачи по стълбата на властта в стремежа си да се опълчи на „ония горе“, но накрая се превръща в един от тях.
Естествено, тази тема е много глобална и е засегнала много творби в българската литература. Пример, загатнат малко по-рано, е произведението „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски, в което индиректно е внушена идеята, че големите богатства идват вследствие на властта, към която се стремим ние, хората. В изграждането на образа на Борис Морев от „Тютюн“ Димитър Димов прави препратка към идеята за стълбата. Акцентира се върху факта, че парите развращават, лишават притежателя им от всякакви морални скрупули. И разбира се, няма как да не споменем Алековия Бай Ганьо, чийто собствен свят е обладан от материализма – самата еволюция от забавен образ на всички до опасен политик е доказателство за това.
Можем ли да оприличим парите на „опиум на настоящето“, както Карл Маркс е оприличил Църквата на „опиум на народите“? Със сигурност това е доста интересен въпрос. Когато в миналото хората са усещали някакво колебание или пък психическа нестабилност, те са прибягвали към Църквата като решение на проблема. Дали и днешните хора не действат по същия начин, когато погледнем през призмата на парите? Да забележим, че когато човек с големи финансови възможности в днешно време усети липса от нещо, той просто изважда необходимата сума и си го купува. Това според мен е лесният начин, който избират слабите хора – тези, които впоследствие стават зависими от парите. У тях се появява мисълта, че с тях може да се купи всичко – материалното измества моралното и духовното, което е най-големият проблем в днешно време…
В заключение искам да кажа, че материализмът е нещото, което разрушава нашия свят. Зависимостта на хората към парите води до разрухата на каквато и да е ценностна система. Всеки се стреми, направляван от желанието за още, да облагодетелства себе си, без значение дали така потъпква някого друг. Смятаме, че можем да контролираме останалите, имайки обилни богатства, но не е нормално в 21. век да казваме, че някой контролира някого. Затова можем смело да твърдим, че диренето на парите е неизменна част от днешния свят, в който материалното почти напълно е изместило духовното.
Когато Сюлейман Великолепни, султан на Османската империя, е очаквал мъчително своята смърт, той е имал следните три желания: „Искам ковчегът ми да бъде носен от най-добрите лекари в Османската империя. Искам съкровищата, които съм придобил – злато, сребро, скъпоценни камъни – всичко това да бъде пръснато по пътя към гроба ми. Искам ръцете ми да останат пуснати извън ковчега, за да се виждат от всички“. Един от генералите му, учуден от необикновените желания, попитал султана за причините за техния избор. Тогава той му отвърнал: „Искам най-видните и добри лекари да вдигнат ковчега ми, за да показват по този начин, че дори и те са безсилни да лекуват пред смъртта! Искам земята да се покрие от съкровищата ми, за да могат всички да видят, че благата, които придобиваме тук, тук остават! Искам ръцете ми да се люлеят от вятъра, за да могат всички хора да видят, че идваме с празни ръце на този свят и с празни ръце си отиваме от него, когато всичко свърши за нас!“.
I място за разказ Йоанна Цонева Георгиева, XI а клас, ЕГ “Пейо Яворов”, гр. Силистрa “Аз вечно диря”
Представи си, че си сред нищото. Напълно сам. И как, загубил всякакви надежди за спасение от този празен и безнадежден свят, откриваш нещо, което променя житейския ти път из основи, откриваш един напълно нов за теб свят. Свят без ограничения - мястото, над което ти си върховен господник и нареждаш нещата спрямо вижданията и исканията си. Това съм аз - един обикновен човек, търсещ себе си, но незнаещ накъде да поеме. Макар и всичко около мен да е съвсем пусто, послушах сърцето и ума си. Те ми показаха две противоположни посоки. Объркан от всички тези съвети, на своя глава поех направо. Тогава попаднах на една странна кутийка с различни надписи на капака, чието значение не разбирах. Отворих я и видях една миниатюрна лупа, която, макар и леко сцепена в средата, би ми свършила чудесна работа за някое необичайно изобретение. Извадих лупата от кутийката и се загледах в нея. И какво да видя - тя заблестя. Стреснах се, изпуснах лупата на земята, а стъклото се счупи на пет различни по големина части, които се разпръснаха из празнината, която ме заобикаляше. Когато се опитах да събера частите, стъклата се превърнаха в прах и изчезнаха. Объркан от случващото се, преглътнах загубата на лупата и продължих отново напред.
Докато си вървях, усетих как ръката ми се сви в юмрук. Отворих си ръката, а в нея имаше една бележка. На нея пишеше: “Аз вечно диря”. Тези думи обаче не ми говореха абсолютно нищо, а въпросите ми бяха много: Какво диря? Кой ми казва това? Какво означава това? Защо трябва да диря? Как?... Животът е лудост, и то една от най-мащабните. Започвам да си мисля колко луд трябва да бъде човек, който се потапя в непознатите води с цел да открива свой собствен свят, без никаква идея какво и как да направи. Но в това се крие и смисълът да дириш - да се бориш и преоткриваш новото си Аз, като с бавна и славна походка стъпиш върху калта, отразяваща твоите провали и неуспехи. Това е да потъпчеш лудостта си - да заявиш кой си, защо си тук и какво ще оставиш след себе си. Затворих за миг очите си, за да си представя света, който искам. Небе с облаци, цветя и рози, мелодия и хармония в душите ни…Искам всичко да бъде просто невероятно, но по мой си начин! Представяйки си всичко това, усетих че има нещо около мен. Отворих очи и пред мен имаше едно дървено сандъче с три багрила - червено, синьо и зелено. Всичко около мен беше бяло и си мислех: “Какво би станало, ако изпусна трите багрила?” Разпръснах ги в 3 различни посоки и стана нещо великолепно - червеното изрисува топлината и любовта, зеленото разстели прекрасна природа и роди нов живот, а синьото разпръсна свободата и роди небе с пухкави облачета, каквито си бях представял. Когато видях всичкото това съвършенство, бях във възторг. Това ме доведе до мисълта, че всичко се случва, стига да докажеш, че наистина го искаш със сърцето и душата си. Няма безсмислени мечти - има само такива, за които ние не влагаме усилия за тяхното процъфтяване в реалност. Реших да направя едно околосветско пътешествие из света на чудесата. Докато обикалях из него, нещо заблестя силно и привлече погледа ми. Отидох да надникна, но то блестеше толкова силно, че не можах да се доближа повече. Неговото сияние преплиташе красотата и съвършенството. Факт е, че не винаги можеш да разкриеш мистериите, криещи се в самия теб. Блясъкът на мистериозното нещо отразява самия теб и същността ти - чиста, вряща и кипяща за още нови познания и предизвикателства. Щом душата ти блести, то и пътят ти ще бъде светлина. Светлината е ключът към сигурния и гарантирания успех - успех, за който ти трябва да бъдеш горд. Да пребориш и преоткриеш себе си, е нещо необяснимо и невероятно по собствен си начин. Това далеч не означава, че с едно постижение си постигнал всичко. Напротив. Това е знак, че трябва да храниш постиженията си, като жънеш нови успехи до края на своята диря. А защо не и да надграждаш?
Жънейки нови успехи на собствен гръб, те се завещават на наследниците на новите поколения, които целят същото съвършенство, за което и ти мечтаеш. Светът е мястото, което свързва всички точки, нанизани на едно дълго въже. Въжето, за което съм се хванал от самото начало на моето дирене, на странното и необикновеното. Когато падам духом или се опитам в мислите и действията си, въжето ми дава насоката накъде да поема, когато съм попаднал в капана на безкрайната си мисъл. Счупената лупа, бележката в юмрука ми, багрилата, очарователното блестящо нещенце и въжето ми помогнаха да се преоткрия. Да открия любовта в това да диря себе си и да продължавам да го правя, без да се отказвам. Сега вече свързвам всичко преживяно до този момент. Да дириш, означава да бъдеш постоянен и непреклонен към себе си и исканията си - да бъдеш буден като сова и да оценяваш рисковете, които правиш в името да пребориш другата си същност и да отстояваш позицията си. Аз вечно диря - с душата си, слушайки разума си, но с ЛЮБОВ!
