ЕГ "Пейо Яворов"

Вестник „Елит” и алманах „Копнение”

Вестник „Елит” и алманах „Копнение”

Вестник „Елит” и алманах „Копнение” – традиционни за училището извънкласни форми на изява. Датират от 1992 г. – вестник „Елит” и от 1998 г. – алманах „Копнение”. Те са резултат от труда на учениците и учителите по български език и литература. Списват се от ученици, които са творци, журналисти, репортери и фотографи. Вестникът е нашата медия, която отразява живота в училищната общност. Излиза четири пъти през учебната година. Той е условие за формиране на гражданска позиция у учениците. Чрез него се формират и развиват социокултурни, езикови и социални компетенции. Винаги има материали и на някой от изучаваните в гимназията чужди езици. Алманахът излиза в края на учебната година. В него се включват текстове на учениците, наградени в литературни конкурси, или други формати на ученикова изява. Има раздели: литература, английски език, немски език, френски език, хуманитарни науки, природо-математически науки. Есетата, стихотворенията, преводните текстове, научните и публицистичните разработки показват, че гимназистите могат да изразят своите художествени, научни и публицистични интерпретации на света около тях.

в.Елит - бр.72

Ателие по творческо писане

На 20 март 1970 представители на 21 държави подписват конвенция за създаване на Агенция за културно и техническо сътрудничество на френскоговорящите страни. През 1996 година в Маракеш, Мароко, е приет Устав на франкофонията. През 1998 година по време на конференция на министерско равнище АССТ приема името Международна организация на франкофонията.

Общоизвестна представа за френски език е, че това е езикът на любовта. Говорят го над 300 милиона души по цял свят - във Франция, френският е официален език в Белгия, Швейцария, Канада, Хаити, част от Индия и колониите на Франция и Белгия.

Празникът се отбелязва и от близо 500-те милиона жители на 56 държави, членуващи в Международната организация на франкофонията в 70 страни по света.

България е член на организацията от 1993 година.

Денят на франкофонията – 20 март, се отбелязва и в Езикова гимназия „Пейо Яворов”, но тази година по изключително нестандартен начин. При нас дойде г-жа Стефани Дюмортие от Френското посолство, аташе по сътрудничество с френски език. Тя проведе урок с ученици от профил – френски език, ХI клас.

Тя сподели, че във Франция се счита за важна идеята да се съхрани езикът във всичките му езикови варианти (говори, диалекти, социолекти). Езиковата политика е насочена към езиковото развитие по региони.

Всяка година по повод Международния ден на франкофонията се избират по десет думи, а за тази година те са: душа, другояче, характер, при, доверявам/поверявам, история, естествен, наклонност, мечта. Креативността и творческото мислене на учениците се реализира чрез създадения акростих от името си, използвайки поне две от десетте думи.

Двата часа минаха неусетно за всички, защото контактът с носител на езика, интелектуалните и творчески задачи, изпълнени в екипна работна ситуация, създадоха усещането за радост и удовлетворение от работата.

Какво и кои да помним

Силвия Иванова ЕГ „Пейо Яворов”, Силистра

Човекът е най-сложният и уникален организъм в света. Той се различава от всички други живи същества не само по това, че е разумен, но той притежава способността да запомня. Памет ние наричаме умението на мозъка да приема, обработва и съхранява дадено количество информация, която може да бъде възпроизведена в даден бъдещ момент. Всеки един човек е индивидуален, различен от останалите, но върху това какво и кои помни масата хора указват влияние националната принадлежност и духа на народа ни.

Никой не може да отрече обаче, че хубавите периоди се помнят най-трайно, като се цели те да станат достояние за поколения напред. Ние българите сме свикнали от малки да се гордеем с дадени исторически моменти, които са ключови за съществуването ни като нация. Именно това са миговете, които запомняме трайно – тези, с които се гордеем и не желаем да бъдат забравени. От друга страна сме склонни да забравяме отрицателните си преходни преживявания, не само защото с времето спомените избледняват, а защото подсъзнателно желаем да заличим негативните спомени.

В днешно време у българина съществува родовата памет и чувството за национална принадлежност, затова семействата, чиито предци са участвали например в Балканските войни или Първата световна се стремят да съхранят спомена за тях, като запазват техни снимки или вещи. От този факт можем да си направим извода, че ние помним хората, с които се гордеем и пред чието дело се прекланяме. Така и моето семейство има снимки още от далечната 1913 година, които ще предават спомена за славното минало на рода ни. Но тук възниква един въпрос, който сигурно много хора си задават. Не се ли ограничаваме в това да помним и идеализираме спомена за семейните предци, а не сме съхранили образа на национални оцвободители извън родственото. Да вземем за пример одата „Опълченците на Шипка” на Вазов, посветена на героите от национално-оцвободителните борби. Неуспорим факт е успехът на величествената им постъпка, но като че ли никой от нас не проявява интерес към личностите на всеки един от тях, може би защото така ни е по-лесно?! Ние знаем за тях като група хора и ги помним така, като по този начин обезличаваме индивидуалността на едни от най-жертвоготовните хора от историята ни.

Въпреки този факт, поколенията досега са свикнали да помнят личности като хан Аспарух, цар Борис и цар Иван Асен II, но отново са малко хората, които се сещат да споменат хан Кубрат със своята Стара Велика България през 632г., и че цар Борис приема християнството заради загуба от Византия. Дори да е така в наши дни общоизвестните исторически факти тенденциозно биват пренебрегвани от младите, защото новият век внесе промени в ценностната система на новото поколение. Искаме или не да си го признаем, вече имаме нови герои на нашето време и те са тези, които от сутрин до вечер присъстват на телевизионния екран. Защо забравяме българското и не се опитваме да съхраним уникалното, това което ни представя пред света, и с което изпъкваме пред всички останали? Този въпрос може да се разгледа като парадокс, защото уж ценим това, с което се гордеем, а всъщност все по-малко популяризираме фолклора си и отделяме пари за култура и духовно обогатяване. Сещам се за един пример, който малко ме натъжава, но така или иначе вече е факт.

До 7. клас учих в средно общообразователно училище в паралелка с разширено изучаване на музика. Там имах възможност да избера един инструмент, с който да се занимавам задълбочено. Можеше да свиря на гайда, кавал, тъпан, акордеон, тромпет цигулка или пиано, и въпреки че избрах последното много мои връстници израстнаха, изучавайки българската народна музика и обичаи. Това бе едно прекрасно място за мен, навяващо страхотни спомени, докато не разбрах тази година, че паралелката е закрита и няма никакви изгледи за в бъдеще отнова да просъществува. Демографската и финансова криза указват своето влияние и върху образованието, но е жалко как сами правим така да забравим кои сме. Склонни сме да заличим цяла една култура, както обикновено правим със лошите си спомени. Но не, българино, културата не бива да се забравя, а да се помни!

Един световноизвестен американски певец тази година заимства фолклорен елемент от Мистерията на българските гласове за своя денс песен, която е популярна навсякъде. Той се е осмелил да бъде по-различен и да се представи с нещо, което ние притежаваме от векове, нещо, което трябва да демонстрираме по-често на света, че притежаваме, а именно народния фолклор, който очевидно е високо ценен зад граница. Въпреки умението си да съхраняваме информация, ние сме способни да я унищожаваме – съзнателно или несъзнателно. Мисля, че всеки от нас е свидетел как често се опитваме да не си спомняме за отрицателни събития – тези, които ни натъжават и ни карат да преживеем даден момент още веднъж. Не бих казала обаче, че човек изпада в крайни състояния на отрицание на преходните си преживявания. Не, той не ги отрицава, защото няма как да кажеш на черното бяло. Това е така, защото светът около нас не е идеален, каквито самите ние не сме. Никой не предначертава живота си, затова когато настъпи момента за равносмета съвсем бегло в съзнанието ни изплуват онези мрачни петна, които като че ли ни се ще да не са реалност, но те пък ще ни напомнят един урок за цял живот, както Прометей е носил пръстен от скалата. Самият Вазов пише за не дотолкова велик период от българската история в одата си „Опълченците на Шипка”:

„Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар!”

Според мен отрицанието е крайност, защото то не води към прогрес и не само по себе си показва слабост. Човек не печели когато отрича, а когато се поучи от грешката си. Това ни казва патриархът на българската литература в творбата си. Той посочва голямото събитие - борбата на Шипка като извор за национална гордост и самочувствие, но по никакъв повод не отрицава срама, който сме преживели.

Както за Вазов, така и за всеки българин е важна родовата памет, националното съзнание и самочувствието на равноправен гражданин в днешния свят, поради това всеки помни трайно или се опитва да забрави ярки моменти от миналото както на родината, така и на собствения си род. Ние като нация умеем да отдаваме почит на заслужилите исторически личности когато трябва, но като че ли все още нямаме смелостта да се популяризираме като един народ, с уникална история, култура и изкуство.

Езикова Гимназия "Пейо Яворов"

Вестник „Елит” и алманах „Копнение”