Peyo Yavorov Language High School

Николай Гемеджиев

„Сякаш всеки ден стъпвахме в непознати територии”
Заявява Николай Гемеджиев, възпитаник на ЕГ, който в момента работи като съдия
 
Той е един от хората, които са успели да съхранят това усещане за Езикова гимназия и до днес. Като че ли то го съпътства по време на неговата кариера. Работи като съдия в Бургас. И продължава да се чувства като откривател, както споделя, че се е чувствал като ученик в нашето училище. Продължава да усъвършенства петте езика, които говори, благодарение на това, че „ЕГ му е дала матрицата за учене на чужди езици”. Чете „Доктор Живаго“ на български, руски, английски и френски. Получил международно признание за високото ниво на владеене на френски език. От кого и как?- прочетете неговата интересна история…
Казвам се Николай Симеонов Гемеджиев и съм от втория випуск на ЕГ, т.е. започнах да уча в любимото ни училище през септември 1986 г, френска паралелка. В момента живея в Бургас. Завърших задочно Русенския университет „Ангел Кънчев“ със специалност „Право“. От 02.07.2001 г. съм съдия, като започнах първо в Районен съд – Тутракан, а от края на октомври 2003 г. се преместих в Районен съд – Айтос. От ноември 2016 г. съм командирован в Районен съд – Бургас, където се занимавам изключително и само с наказателни дела.

Какво Ви даде Езикова гимназия? На какво Ви научи?

Част от това, което получих завинаги от ЕГ, съм написал по-надолу. Но от опита в ЕГ научих да ценя момента, както и да ненавиждам злоупотребата с положение на привидно по-висш в йерархично отношение спрямо привидно по-слабия, привидно по-ниско поставения. Естествено всичко, което съм получил от ЕГ, е било основа на личността, която съм сега и това формиране във всички случаи е ставало дори несъзнателно.
 

Най-яркият Ви спомен от ЕГ?

Имам безкрайно много на брой ярки спомени от ЕГ. Безспорно между тях са спомените от учителите ми по френски: мадам Железова, мадам Филева (Бог да я прости!) и мадам Златина Димитрова. Като че ли най-ярките ми спомени с другите учители са свързани с г-жа Курдоманова (история), г-жа Стойка Маркова (химия), последната ни класна г-жа Милка Димитрова (биология) и трима, тъй мили и скъпи за мен учители и хора и които са в едно вероятно по-добро място: Савича, Мечо и г-н Стоев, Бог да ги прости! Но преди всичко помня атмосферата на откриватели в някакви непознати земи, в която бяха обгърнати годините в училище. Сякаш всеки ден стъпвахме в непознати територии и го правехме уверено, вкупом и смело, без колебания. Не знам кой или какво събитие вкара в главата ми това усещане, но то остана докрай. Помня, че нашата паралелка, френската, бяхме някак свободолюбиви и това не е случайно може би.
Ярък спомен за мен е и онова време след май 1989 г., когато се простихме с 4-5 наши съученички, които заминаха в една за тях чужда тогава държава.
 

За какво мечтаете?

Мечтая един ден синът ми Калоян да проговори и да се измъкне от този грозен бич на съвремието, наречен „аутизъм“ или „разстройство от аутистичния спектър“. Мечтая детето ми да не бъде смятано за смахнато, глухо, ненормално, лудо, странно и т.н. и околните да не се държат така с него.
Мечтая да намери мястото си.
Мечтая един ден да започва деня с думите „Здравей, тате! Как си тази сутрин?“
Мечтая децата ми един ден да не работят с хора и да не се вричат в това да се занимават с нещастието на хората, т.е. да не вървят по моя път и да си спестят опита ми.
 
Колкото и клиширано да изглежда, мечтая да няма война. Виждал съм във връзка с работата си бежанци с вид на спортисти и с особен поглед в очите, но съм виждал и отчаяни, съсипани, разорени хора, които посочват тихо и смирено кой член от семейството им вече не е между тях и по какъв начин е бил принуден да напусне този свят. Не искам и да си представям ужаса вечер да си лягам и да не знам дали ще се събудя на другата сутрин, кой от членовете на семейството ми ще е жив и дали нещо и някъде около дома ми няма да се взриви.
 

Какво бихте променили, ако можехте да се върнете назад?

Не бих променил нищо, защото иначе няма да съм човекът, който съм сега. Аз съм безкрайно доволен от живота си, обичам безкрайно много работата си и не искам нищо да променям. Имах прекрасно детство и юношество и тук причислявам времето като ученик в ЕГ.
Някога много исках да завърша Военноморското училище във Варна и след това да стана капитан, но за да вляза там, ми трябваше успех по математика и естествено завидни умения по тази наука.
 
Две събития, състояли се през времето, прекарано в ЕГ, предопределиха живота ми по-нататък. През 1988 г. след класно по математика не се сдържах, че имам оценка 3, а съседът ми по маса има оценка 5, най-вече защото аз му реших задачите. Срещнах учителката в един от коридорите на ЕГ и, окрилен от възрастта на шестнадесетгодишен хлапак, ѝ заявих мнението си, че не оценява обективно и накратко обясних какво имам предвид. Защитих истината и имаше последици.
 
Очевидно се беше разчуло по някакъв начин между учителите, защото в кратък период след това и след едно интензивно занятие по френски, насаме мадам Железова ми подхвърли нещо от рода на думите: „Защо не кандидатстваш „право“? Имаш качествата, аргументираш се.“ След това бях подкрепен в това и от мадам Филева и това беше … На 16 години знаех какво искам да работя и какво ще работя.
 
Покойният ми баща искаше да завърша английска филология и да специализирам журналистика, следвайки пътя на известния мой съгражданин и журналист Валентин Стоянов, който е възпитаник на Английската гимназия в Русе. Аз обаче избрах юридическата наука и този мой избор бе последният сблъсък с волята на баща ми.
От около 4 години Висшият съдебен съвет (висшият кадрови орган на всички съдии, прокурори и следователи в България) организира една образователна програма, при която главно съдии ходим по училища и провеждаме занятия, по време на които разясняваме много неща от правовия ред на държавата и на Европейския съюз. Когато посоча, че на 16 години вече ясно знаех какво искам да уча, а след това и да работя, получавам в отговор мълчание. Заради всичко това не намирам основание да променя каквото и да е.
 
Възпитаван съм от родителите си да изцеждам положителното дори от най-лошите събития и времето в ЕГ затвърди тази моя житейска настройка: исках да уча в Английската в Русе, но не бях допуснат и това ме насочи към ЕГ; исках да съм ученик в английска паралелка, но не успях и влязох във френска. В резултат на всичко това в момента знам два западни езика, както и руски на сериозно ниво; нямам проблеми с румънския език, който е и свързан с произхода ми; мога да разбера в огромна част текст или реч на испански и италиански. Всичко това дължа на ЕГ. ЕГ заложи в главата ми матрицата за учене на чужди езици, логиката, която винаги търся в един нов език, постройката, мелодията на езика. Това, което съм научил в училище, помня и до днес, което много учудва единият ми син: „Тате, ти това го знаеш още от училище?!“
 

Какво бихте казали на настоящите учители и ученици от ЕГ?

Много мислих по този въпрос, просто много. Сякаш едни пет правила, формулирани от Арнолд Шварценегер и които опитвам да спазвам и прочитам всяка сутрин, най-много ми допадат за целта на настоящото изложение. Може би защото Шварценегер не е само известният културист, а и известен лектор по личностно развитие. Тъй като на английски звучат най-добре, ще ги предам именно на този език:
1. FIND YOUR VISION.
2. NEVER EVER THINK SMALL, THINK BIG.
3. IGNORE THE NAYSAYERS.
4. WORK YOUR A*S OFF.
5. DON’T JUST TAKE, GIVE BACK.
Но преди всичко бъдете горди, че сте завършили ЕГ „П. Яворов“ – Силистра. Преди всичко.
Отделно от това – поддържайте езика/езиците си след завършване. ЕГ е само началото, продължението е само и единствено ваш избор. На франкофоните, т.е. на хората от моята група, бих посочил, че решенията на Съда на Европейския съюз в Люксембург се пишат ПЪРВО на френски и след това се превеждат на всички останали езици от Съюза. Нещо повече, съдиите в този съд обсъждат и разговарят по делата на френски и то без преводачи, което можете да си представите какво означава като необходимо ниво на владеене на този език.
 
Не съм спрял да чета след училище на английски, френски и руски. Четях дори в казармата (спомням си, че това бяха книги на Жан Кокто, Алфонс Доде, Марсел Паньоль и др.). През октомври 2018 г. бях за кратко в Париж на обучение в тамошното Национално училище за магистрати с работен език френски. През май 2018 г. бях за 2 седмици в Румъния на обмен на магистрати (само съдии) с работен език английски. Това означава посещение на всички правосъдни институции в северната ни съседка – съдилища, Конституционен съд (в който присъствах на заседание без преводач), прокуратури, включително в страховитата DNA (DirecţiaNaţionalăAnticorupţie – Национална антикорупционна дирекция), предвождана тогава от сега главния претендент за Европейски прокурор г-жа Лаура Кодруца Кьовеши. По време на това посещение беше абсолютно необходимо на английски да се обсъждат различни случаи, наречени на юридически език „казуси“, да се представят определени процедури от законодателството на страната, в която работиш. Групата се състоеше от трима съдии от България и по един от Испания, Франция, Германия и Белгия. Оказа се, че от българите само аз и всички западни колеги сме франкофони, което от само себе си наложи да използваме този език в разговорите помежду ни. За да се подготвя по двата езика и за да вдигна леко нивото си, освен професионалната литература, прочетох „Доктор Живаго“ на български, руски, английски и френски. Глава по глава. В резултат от нивото, което имам по френски и главно по юридически френски, бях помолен от ръководителите на обучението през октомври 2018 г. в ENM (Écolenationale de la magistrature) да съставя доклад, в който да сравня френската пенитенциарна (penitentiary; pénitencier –penitence – lat. pænitentia) система (една част от предмета на обучението) и румънската, за която имам преки впечатления от посещенията ми през май 2018 г. в два румънски затвора, единият от които с максимална степен на сигурност и печално известен като едно от главните места за изтърпяване на присъди от политически затворници в Румъния преди 1989 г. – затвора Герла (Gherla)в едноименния град в близост до IT центъра на Румъния гр.Клуж – Напока. В момента, колкото и да изглежда на пръв поглед несериозно, прочитам по този начин целия Александър Дюма-баща. Бавно, но сигурно и със сигурност полезно.
Успех на всички!