Вестник "Елит" и алманах "Копнение"
Вестник "Елит" и алманах "Копнение"
Как е роден вестникът?
Разказват: неговият създател и вдъхновител Росица Игнатова и неговият първи главен редактор Милена Дамянова
Вестник „Елит” и алманах „Копнение” –
традиционни за училището извънкласни форми на изява. Датират от 1992 г. – вестник „Елит” и от 1998 г. – алманах „Копнение”. Те са резултат от труда на учениците и учителите по български език и литература. Списват се от ученици, които са творци, журналисти, репортери и фотографи.
Вестникът е нашата медия, която отразява живота в училищната общност. Излиза четири пъти през учебната година. Той е условие за формиране на гражданска позиция у учениците. Чрез него се формират и развиват социокултурни, езикови и социални компетенции. Винаги има материали и на някой от изучаваните в гимназията чужди езици.
Алманахът излиза в края на учебната година. В него се включват текстове на учениците, наградени в литературни конкурси, или други формати на ученикова изява. Има раздели: литература, английски език, немски език, френски език, хуманитарни науки, природо-математически науки. Есетата, стихотворенията, преводните текстове, научните и публицистичните разработки показват, че гимназистите могат да изразят своите художествени, научни и публицистични интерпретации на света около тях.
Творческо писане
Какво и кои да помним
Силвия Иванова ЕГ „Пейо Яворов”, Силистра
Човекът е най-сложният и уникален организъм в света. Той се различава от всички други живи същества не само по това, че е разумен, но той притежава способността да запомня. Памет ние наричаме умението на мозъка да приема, обработва и съхранява дадено количество информация, която може да бъде възпроизведена в даден бъдещ момент. Всеки един човек е индивидуален, различен от останалите, но върху това какво и кои помни масата хора указват влияние националната принадлежност и духа на народа ни.
Никой не може да отрече обаче, че хубавите периоди се помнят най-трайно, като се цели те да станат достояние за поколения напред. Ние българите сме свикнали от малки да се гордеем с дадени исторически моменти, които са ключови за съществуването ни като нация. Именно това са миговете, които запомняме трайно – тези, с които се гордеем и не желаем да бъдат забравени. От друга страна сме склонни да забравяме отрицателните си преходни преживявания, не само защото с времето спомените избледняват, а защото подсъзнателно желаем да заличим негативните спомени.
В днешно време у българина съществува родовата памет и чувството за национална принадлежност, затова семействата, чиито предци са участвали например в Балканските войни или Първата световна се стремят да съхранят спомена за тях, като запазват техни снимки или вещи. От този факт можем да си направим извода, че ние помним хората, с които се гордеем и пред чието дело се прекланяме. Така и моето семейство има снимки още от далечната 1913 година, които ще предават спомена за славното минало на рода ни. Но тук възниква един въпрос, който сигурно много хора си задават. Не се ли ограничаваме в това да помним и идеализираме спомена за семейните предци, а не сме съхранили образа на национални оцвободители извън родственото. Да вземем за пример одата „Опълченците на Шипка” на Вазов, посветена на героите от национално-оцвободителните борби. Неуспорим факт е успехът на величествената им постъпка, но като че ли никой от нас не проявява интерес към личностите на всеки един от тях, може би защото така ни е по-лесно?! Ние знаем за тях като група хора и ги помним така, като по този начин обезличаваме индивидуалността на едни от най-жертвоготовните хора от историята ни.
Въпреки този факт, поколенията досега са свикнали да помнят личности като хан Аспарух, цар Борис и цар Иван Асен II, но отново са малко хората, които се сещат да споменат хан Кубрат със своята Стара Велика България през 632г., и че цар Борис приема християнството заради загуба от Византия. Дори да е така в наши дни общоизвестните исторически факти тенденциозно биват пренебрегвани от младите, защото новият век внесе промени в ценностната система на новото поколение. Искаме или не да си го признаем, вече имаме нови герои на нашето време и те са тези, които от сутрин до вечер присъстват на телевизионния екран. Защо забравяме българското и не се опитваме да съхраним уникалното, това което ни представя пред света, и с което изпъкваме пред всички останали? Този въпрос може да се разгледа като парадокс, защото уж ценим това, с което се гордеем, а всъщност все по-малко популяризираме фолклора си и отделяме пари за култура и духовно обогатяване. Сещам се за един пример, който малко ме натъжава, но така или иначе вече е факт.
До 7. клас учих в средно общообразователно училище в паралелка с разширено изучаване на музика. Там имах възможност да избера един инструмент, с който да се занимавам задълбочено. Можеше да свиря на гайда, кавал, тъпан, акордеон, тромпет цигулка или пиано, и въпреки че избрах последното много мои връстници израстнаха, изучавайки българската народна музика и обичаи. Това бе едно прекрасно място за мен, навяващо страхотни спомени, докато не разбрах тази година, че паралелката е закрита и няма никакви изгледи за в бъдеще отнова да просъществува. Демографската и финансова криза указват своето влияние и върху образованието, но е жалко как сами правим така да забравим кои сме. Склонни сме да заличим цяла една култура, както обикновено правим със лошите си спомени. Но не, българино, културата не бива да се забравя, а да се помни!
Един световноизвестен американски певец тази година заимства фолклорен елемент от Мистерията на българските гласове за своя денс песен, която е популярна навсякъде. Той се е осмелил да бъде по-различен и да се представи с нещо, което ние притежаваме от векове, нещо, което трябва да демонстрираме по-често на света, че притежаваме, а именно народния фолклор, който очевидно е високо ценен зад граница. Въпреки умението си да съхраняваме информация, ние сме способни да я унищожаваме – съзнателно или несъзнателно. Мисля, че всеки от нас е свидетел как често се опитваме да не си спомняме за отрицателни събития – тези, които ни натъжават и ни карат да преживеем даден момент още веднъж. Не бих казала обаче, че човек изпада в крайни състояния на отрицание на преходните си преживявания. Не, той не ги отрицава, защото няма как да кажеш на черното бяло. Това е така, защото светът около нас не е идеален, каквито самите ние не сме. Никой не предначертава живота си, затова когато настъпи момента за равносмета съвсем бегло в съзнанието ни изплуват онези мрачни петна, които като че ли ни се ще да не са реалност, но те пък ще ни напомнят един урок за цял живот, както Прометей е носил пръстен от скалата. Самият Вазов пише за не дотолкова велик период от българската история в одата си „Опълченците на Шипка”:
„Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар!”
Според мен отрицанието е крайност, защото то не води към прогрес и не само по себе си показва слабост. Човек не печели когато отрича, а когато се поучи от грешката си. Това ни казва патриархът на българската литература в творбата си. Той посочва голямото събитие – борбата на Шипка като извор за национална гордост и самочувствие, но по никакъв повод не отрицава срама, който сме преживели.
Както за Вазов, така и за всеки българин е важна родовата памет, националното съзнание и самочувствието на равноправен гражданин в днешния свят, поради това всеки помни трайно или се опитва да забрави ярки моменти от миналото както на родината, така и на собствения си род. Ние като нация умеем да отдаваме почит на заслужилите исторически личности когато трябва, но като че ли все още нямаме смелостта да се популяризираме като един народ, с уникална история, култура и изкуство.
Можем ли да разчитаме на човешката памет, а да вярваме на забравата?
Михаела Михайлова ЕГ „Пейо Яворов”, Силистра
Дали днес в забързаното и усложненото си ежедневие успяваме да осмислим себе си чрез тези две понятия? Замисляме ли се за важността им, за това на което ни учат ?
В много от речниците паметта и забравата са дефинирани през научна и енциклопедична призма, като вид мозъчна дейност.Аз смятам, че те са строго индивидуални понятия, така че затворете очи.Изображенията изплуващи от съзнанието ви, помислите, всичко това е плод на паметта. Спомените на всеки човек са различни, те са следствие от преживявания и разбирания.
Чрез тях ние се формираме като личности, можем непрестанно да градим все по-изрядна ценността система, защото преди всичко паметта ни дава и опит. Паметта е света, който творим възоснова на това, на което държим, това от което се интересуваме, това което имаме в исторически аспект, нещата което сме научили от училище от родителите си или собствения си опит в различни житейски ситуации. Самите ние можем да бъдем побрани в спомени, това не е просто мозъчна дейност. Това е завета на паметта.
За мен тя е синоним на екзистенциализмът. Без нея няма съществуване. Мотивът за памет и забрава не е познат от скоро. Той присъства в много творби на български писатели от времето на българското възраждане и не само. Възприятието ми за тези творби е, че те са паметта на дадения автор, неговита душа пренесена на лист хартия и размишления върху вътрешните му противоречия, които иска да остави на поколенията, за да бъдат доразвити и разбрани.
В елегията „На прощаване”, лирическият „аз” обвързава паметта със завета. С думите „разкажи на мойте братя невръстни да помнят и те да знаят” той всъщност завещава своите спомени, разбирания, душевни борби и цели на своите братя. Те ще продължат тази битка, паметта вече не е само мозъчна дейност и спомен, тя е порив на сърцето, тя е възможността да оцениш нечия кауза, да я превърнеш в своя в името на светлият идеал и да я завещаеш на поколенията докато не я доведеш до край. В този изказ паметта вече е и знание. Знание за това кои сме и за какво се борим. Там където има осмислена памет, няма забрава. Защото, ако саможертвата остане в съзнанието на следващите поколения, те ще носят желанието за свобода и еманация на българския дух. За лирическият „аз” саможертвата няма да е напразна, ако бъде запомнена и остане в историята. Това е доказателство за близостта на понятията памет и вечност. За да осмислим себе си в днешно време, първо трябва да знаем кои сме, тази информация ние събираме от паметта на поколенията, която носи българският дух, тя е вечна и чрез нея ние се формираме като личности. Народа ни е дал много жертви в името на българският идеал за свободата през вековете. Паметта на тези борци все още ни напомня за бесмъртното им дело, Балкана е величествено отъждествен като паметник, ползван в много произведения на български автори. Историята ни също е паметник, на българският дух, който ни определя като нация, възпитава у нас традиции и обичаи и преодолява времевия диапазон.
Според Рене Декарт материята и духа са крайни величини. Според мен, събрани в едно цяло, обвързани с нашата велика история, те създават ясен образец за нещо непобедимо, красиво и истинско… българската памет.
Но какво би било да живеем със съзнанието за вечността. Да помним всичко добро и лошо, нужно и ненужно. Би било доста натоварващо и объркващо, тук е момента да въведем опозицията на паметта – забравата. Забравата е мощно оръжие за всеки един човек, тъй като е в природата ни да желаем да бъдем помнени и овековечавани, правейки съществуването си важно и значимо.
Забравата е силата да се справим със съвестта си, да контролираме съзнанието си, да се спасим от лош спомен и да продължим напред, да преоткрием себе си по нов начин. Тя е възможност да се излекуваме от тежка емоционална травма и носи със себе си прошката. В поезията си Ботев показва своята драма и болка чрез произведението „До моето първо либе”. В него той използва мотива на забравата, за да оправдае избора си. За лирическият „аз”, свободата е сакралност и докато не я постигне всички други чувства са подчинени на робството. Забравата води след себе си непреходност, често тя е плод на болка. Поемата е начин да се отрече от любовта, която е най-величествената и сложна човешка емоция, тя се заражда в условия на чиста душевност, доверие и отдаденост. В сърцето на лирическият „аз” не е останало нищо друго освен разрушителна злоба и скръб. Той е поел по пътя на саможертвата, не е способен да изпита друга любов освен тази към родината. Иска да заличи времето, в което е бил отдаден на робското мислене.
Паметта е сила, но забравата е „силата”, нужна на човек да превъзмогва себе си. Според мен мъдростта, която натрупваме с годините е начина да хармонизираме тези сили и да ги използваме по-възможно най-разумният начин спрямо нас и хората около нас. Да приемем че паметта е книгата, която пишем за живота си, със своите плюсове и минуси, отношенията ни с хората, личностната ни култура и качества, всичките ни разбирания и възприятия, тя е всичко, което искаме да бъдем да постигнем, следата и спомена, който ще оставим, когато изминем житейския си път и всеки завърши книгата си. Всеки текст има нуджа от корекции, които правим заради самите нас или сме повлияни от думите на другите. В случая на нашите книги, тоест на живота ни, тези редакции се правят благодарение на забравата. Трябва да се научим да я ползваме правилно, защото има случаи, в които болезнените спомени ни правят по-силни. Ние сме човешки същества, защото чувстваме, изпитваме, както добри, така и отрицателни емоции. Това сме ние, изтъкани от различни усещания. Защо да променяме това с което Бог ни е дарил, ако забравим кои сме, защо сме тук, ако винаги в съзнанията си премахваме лошото, как ще разграничаваме доброто, ако забравим болаката, как ще познаем любовта .. ?
А вие помните ли?
Памет и забрава в родовото и националното пространство
Теодоси Данчев Господинов ЕГ „Пейо Яворов”, Силистра
„Най-великата способност на хората е да могат да забравят” е казал някога един велик човек. За да бъде неограничена човешката памет тя всъщност трябва да може да „изпуска” някои неща от себе си. Но това не я ли прави несъвършена? Не се ли губи онази възвишеност на паметта, към която всеки се стреми – да запомня все повече и повече? Отговорът на всички тези високо философки въпроси е много кратък и се крие само в дума: „Да”. Защото точно това я прави съвършена-способността да забравя. Колкото и явни, а дори и отегчаващи, да са тези заключения те водят до деня, в който на някой мъдър човек му е хрумнало, че важните неща трябва да се записват-и така се ражда писменото слово, начинът за запазване на родовото и националното наследство. По-късно това се изразява и в изобразителното изкуство, фотографията, а дори и в хард диска на компютъра, върху който е запаметено това есе. Тук можем да открием и една своеобразна доктрина за приемственост между различните начини за съхраняване на родовата и националната памет. Още пещерните хора откриват стойността от предаването на наученото на следващите поколения, оставайки свои рисунки по стените на пещерите. След това се появяват приказките, предавани от уста на уста между поколенията, после тяхното записването в сборници на различни писатели, а днес можем да се радваме от една съвкупност от всички блага, които човечеството някога е открило.
Това, което ни е съхранило като нация и етнос, е точно нашето общо минало и народната памет, които са успели да отсеят ненужното и да съхранят само нужното. Трябва ни само един поглед назад в миналото, за да се направи оценка на мащабите на родовата памет в националното пространство на една държава. Дори и да отскочим от балканския полуостров и се прехвърлим в Африка, то ясно се вижда, какви са последиците от колонизацията и колко е била ценна родовата памет в онези времена-днес имаме 53 независими държави в Африка, като почти всички в даден етап са били подчинени на други европейски сили. Тайните обичай, наивните вярвания в богове и одушевени предмети успяват да съхранят африканските племена и в крайна сметка те успяват да извоюват своята независимост. Тяхното умение да свържат природата с обредните и обичайте си е показна за невероятната хармония, която успяват да създадат. Несъмнено и тя е спомогнала за това да се съхранят като етноси и в един момент да си спомнят, че е време да покажат на света, че и те някога са съществували на световната карта. Самият факт, че в миналото африканските племена са кръщавали децата си на природни и небесни тела и до края на живота на детето неговото име е било синоним на небесното тяло, говори колко е била важна връзката между природата и хората за древния човек. Явно това, което ги е запазило, е точно връзката, която те успяват да изградят. Важно е човек да открие какво може да го свърже с неговата родова и национална памет и по-важното, как да бъде полезен за нейното развитие и да опита да даде нещо от себе си.
Може би всеки по свой начин използва силата на родовата и национална памет – както виждаме за африканските племена и балканските народи тя е била начин да запазят народолюбието си и устоят на трудностите на времето. За други това може да означава гордост от аристократично потекло или просто приятен гъдел отвътре – важното е, че родовата памет е жива и в много от случаите тя дори може да придобие национални мащаби. Цялото национално и родово богатство трябва да бъде запазено за идните поколения и всеки да се постарае по свой начин да се превърне в „разказвач”. Да се осъществи още една доктрина за приемственост този път на живото общуване.
Когато човек сподели дори и една малка частица от своята мъдрост и знание той вече усеща, че е постигнал нещо истинско и стойностно в живота си. Дори можем да направим съпоставка с известната максима, че човек е живял стойностно, само ако е посадил едно дърво през живота си, като я трансформиране в нещо много по-лично и съкровено. Чрез полагането на основите на родовата памет все едно се дава живот на едно младо дръвче, което ще расте и ще се разлиства през годините. Въпреки всички трудности, които го очакват, силният корен ще го запази живо за идните поколения.
Дори запазване на родовата памет да се изразява в нещо на практика незначително за повечето хора, като приказка или песен, то е много вероятно точно чрез него да се намери пътя до сърцето на малкото дете, за да може то след време гордо да продължи разказа на своя баща и да достигне до сърцата на своите деца. Ако това наистина се случи, то значи доктрината за живото общуване е осъществила своята цел и родовата памет ще бъде запазена.
Паметта и забравата на практика са две коренно противоположни думи, които в действителност се оказва, че се допълват. Обгръщането в едно цяло на тези два антонима формира националното ни и родово пространство като неща, които могат да се наслагват и развиват във времето, без да робуват на някакви граници. Защото човешката памет и гордост са безкрайни. Те изграждат волята за развитие и прогрес. Където и да отидем, каквото и да правим с живота си, нашето минало винаги ще бъде с нас, то остава вечно като вселената. Нашата задача е да му се поклоним и да се опитаме да дадем нещо от себе си, за да може следващото поколение да изпита чувството, което изпитваме и ние.
Родова памет, родова забрава
Георги Атанасов ЕГ „Пейо Яворов”, Силистра
“Защо не съм и аз поет,
Поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
На баба си на хурката!”
Странно животно е човекът. Караш го да мисли за едно, а акълът му подскача като гумено топче из най-затънтените си ъгълчета и го води към друго. Никога не знаеш, къде може да се озове бедното ти съзнание, ако тръгне на разходка из един средностатистически мозък. Ето например:
Седнах да мисля за родовата памет и забравата, и на ум ми дойдоха, незнайно от къде тези четири стиха на великия Ботев. Нито е най-добрата му работа, нито пък има нещо общо с темата, но ето че вече стоят на белия лист хартия и оттам аз тръгвам да пиша за история, за памет, за забрава.
Всъщност това е част от една не много известна негова творба. Такава, която повечето не са чували, камо ли да забравят. Но в крайна сметка някаква странна игра на асоциации ме кара да размишлявам над тези стихове, или по скоро над причината те да се появят тук.
За да се сетя точно за Ботев, при споменаването на родова памет, явно има някаква дълбока психологическа причина, която аз не мога да обясня. Може би тя се крие е в силното ми уважение към тази личност и за мястото, което тя заема в моя живот. Защото, ако за някои Ботев е някакъв терорист от страна на края на света, за други просто поет и революционер от миналото, то за мен това е човек, показал, че принципите имат значение, и че каузата, в която силно вярваш, струва всичко, което можеш да дадеш, дори да знаеш, че не стига.
И ето днес, аз, сто и кусур години след неговото време, споменавам Христо Ботев в есе за родовата памет. Всъщност есе за родовата забрава. Тук е уместно да задам въпроса: ”Защо тези четири стиха не ми напомнят за Пишурката?” Все пак са написани в негова чест. Ботев го е споменал в това си произведение, и го е увековечил в историята повторно, след като Пишурката сам го е направил с произведенията си. Впрочем, кои произведения е оставил той на бъдещите поколения, или по-скоро, кои произведения са взели бъдещите поколения, с мисълта, че това трябва да бъде запазено. Аз не се сещам. Или не съм достатъчно начетен, или просто ситото на паметта и забравата е изиграло своята роля и ги е оставило някъде назад, а Пишурката е спасило от забвение, само чрез критика му.
Сега разбирам, защо тези стихове се появиха в съзнанието ми. Те олицетворяват силата на паметта и забравата да оформят културата на един народ, да отсяват важното от незначителното, и все пак да създават един многообразен, културен свят, като показват самата култура, самата родова памет, през призмата на всеки един човек, който е част от нея, защото всеки има различен поглед .
Както и да е. Говорим за паметта и забравата. Родовите такива, и то българските родова памет и родова забрава. Трудно е едното да бъде отделено от другото. При нас те вървят ръка за ръка. Всъщност противоположностите винаги съществуват заедно в българския народ.
Ние, българите, от една страна сме способни да създадем една прекрасна култура, а от друга вечно се захласваме по чуждото, небългарското. Не говоря за някоя отделна личност, а за един цял народ. Така, след като хиляда и триста години сме пазили народ, език и култура, за по-малко от 30 години се отричаме от всичко това-българите вече бягат от страната си като от огън, нямало бъдеще за тях тук. Без тях няма бъдеще и за нея. Езикът, толкова красив и звучен в основата си, губи своето богатство и се претапя заедно с другите. Културата се влияе все повече от чуждото, небългарското. Питат ли го де зората го е огряла за първи път, Тошко отговаря: „Калифорния”, ‘щото го е срам да каже Калофер. Или защото наистина е роден в Калифорния и не знае къде се намира Калофер, въпреки че баба му и дядо му живеят там откак се помнят. С две думи забравяме си родовата памет. И то напълно съзнателно. Преди време се чудих защо Вазов се е опитал да създаде българска дума за всяка заемка, за чуждиците да не говорим. Сега вече знам. Еми не го чувствам нормално, вместо чаровен, да казвам шармантен, ей така, за изисканост. Проблемът ни е, че живеем с убеждението в по-високото качество на други култури, защото шепа хора смятат, че езикът ни не е достатъчно красив и го мешат с други, толкова далечни, че става смешно или че традициите ни са варварски и никому непотребни в днешния забързан и поамериканчен свят, че танците ни не са модерни. И заради някаква народопсихология, която не разбирам хората вярват в това и все гледат да се отдалечат от корените си, а чуждите култури са на мода. В стремежа си да ги копираме, унижаваме и унищожаваме своята българска.
Защо? Защо младите днес не харесват българското? То има за какво да се харесва. Аз го харесвам, даже го обичам. Смятам българското за красиво. Имаме невероятни традиции и обичаи. Интересни и уникални. Красиво е как, за да се пребори с болестите и нещастията, българинът слага кукерска маска и прескача огъня на заговезни. Хубаво е, че март месец носим мартенички, за да сме здрави, една традиция стара колкото, България, произлязла от легенда. Тези неща ни отличават, правят ни българи.
Думата българин сама по себе си значи нещо повече от човек, защото, ако човек е общо определение, то българин носи всичките ни черти и традиции в себе си. Когато чуя българско се сещам за нестинарството, за красивите и разнообразни носии, за родопските песни, за мекия глас на кавала и за тежкия плач на гайдата.
Според мен родовата памет носи цялата ни история, носи нас и причината да сме такива днес. Тя е това, което запазва името ни сред колорита на всички народи. Тя е причината да искаме да сме българи. Ако я забравим се обезличаваме, осиротяваме. Никой не иска да бъде сирак.
Тогава защо? Или може би „Как?”, защото си мисля, че този процес на забрава би бил невъзможен, ако е поддържан нарочно. Мисля, че забравянето става неумишлено, подпомагано от косвени фактори, а не от самите хора, от нас, българите. Навярно самата действителност променя ценностите на човека, защото любовта към родното е ценност и за да не стои тя на първо място при всеки един, значи има нещо друго, по-важно. Кое е то? Мисля, че е самосъхранението. Казах действителност. Да, тя е причината да се опитваме да оцелеем. Тази българска действителност. Не искам да се задълбочавам описвайки социалното положение на българина, но е вярно, че сме бедни (финансово) и че сме гладни. А когато мечката е гладна, тя хоро не играе. И ние така. И за да се нахраним пестим от това, което смятаме за най-ненужно – от културните си занимания. Вместо да отидем на театър или кино, гледаме телевизия, която ни затрупва с чуждо. Не четем, защото нямаме време, или при по- младите, защото не сме научени, че това е потребно, тъй като възрастните не четат, защото нямат време и така се дебългаризираме под ударите на чуждото. А то ни е интересно, защото в природата на човека, е загнездено това любопитство, което смята него, чуждото за интересно. В интерес на истината много често то е такова. Интересно, екзотично, продаваемо. И затова намира почва за развитие при нас. Също факта, че самите българи доскоро не можеха да си предложат нещо хем ново и интересно, хем българско, подпомагаше това чуждо влияние.
Сега, за да не изглеждам твърде черноглед е редно да спомена, че както сега, така и по времето на Вазов е съществувал този проблем с чуждите влияния, и както изглежда, не ни е „затрил” . Няма и да го стори, защото след дългото отдалечаване от българското, то сега сякаш пак е интересно. Мисля, че се наситихме на чужда музика, чужди филми, чужди книги. Българското излиза пак на мода. Това е лично мое мнение, но сякаш моите връстници също го споделят. Все повече виждам млади българи, който ходят на български постановки, гледат български филми, слушат българска музика. Даже и от време навреме четат български книжки.
Цялото това отдалечаване и завръщане, трудно може да бъде видяно в рамките на един живот. Мисля, че това е част от един процес, който съществува в мащабите на няколко поколения. Едно поколение се отдалечава, така въздейства на следващото, което чувства потребност да се върне. Вярвам, че това е така, защото струва ми се вече сме преминали през това. То даже е и полезно, защото така културата се обогатява, черпи опит от чуждото. Дали днес щяхме да имаме поезията на Яворов и Славейков, ако те не бяха отрекли Ботев и Вазов, и не бяха потърсили вдъхновение от световната лирика, преминала през направления непознати за българите тогава. Може би да, може би не, но факт е, че ефектът на тези търсения е бил положителен, иначе днес нямаше да говорим за гения на Яворов.
Може би тези филми, музика, постановки, за които споменах, също са плод на досега със света на младите български културоведи, и сякаш резултатът отново е нещо хубаво, нещо добро.
Значи това захласване по чуждото има добри и лоши въздействия. За да ограничим негативното ние не бива да забравяме.Точно така, да забравяме.Нещо много лошо, що се отнася до един народ. Нали всички знаят как преди време сме забравили, че и ние сме имали царе, силни и страшни. Е, сега не сме чак толкова зле, но все пак, много често нашето бъдеще, сиреч младите българи, не си спомнят кой е Левски, защо на втори юни вие сирена и ставаме прави, и защо на трети март свирят химна.
Ние сме българи, трябва винаги да го помним и да следваме примера на светлите личности, които не са се срамували от това. Не бива да се срамуваме и ние. Нашата цел е да надграждаме. Понякога затова е нужен пример от чуждото, друг път спомен от нашето. Във всеки случай ние трябва да знаем как да вземем най-доброто от всякъде и да го съчетаем с нашето най-добро, българското, така ще продължим да градим нашата родова памет, и няма да бъдем забравени нито ние, нито нашите прадеди, нито името ни, българи.
Малките хора в големия град
Михаела Михайлова и Глория Георгиева XIа клас
Ключът към едно невероятно пътуване е не само мястото на което отиваш, а и хората на които ще посветиш своето време там.По повод на това, стоейки на терасата последната вечер от нашето пътуване и съзерцавайки ярките светлини и динамиката в Брюксел решихме да ви покажем колко много трябва да ни завиждате – благородно разбира се.Няма да крием, че пътя до тук изпиваше малко по малко доброто ни настроение, докато пред полузатворените ни очи не се показа жаркото слънце, осветяващо ни пътя към новия ден в големия град.
Пропускаме формалностите около настаняването ни в хотела и разминаването ни с банята, за която всички копнееха и ви отвеждаме право в метрото.Тук не се чувстваш по-специален, а по-скоро като малка частица, придаваща още по-разнообразен вид на цветния пъзел.Пренебрегваш умората си, отваряш очите на четири и активираш бързите си рефлекси, ако не искаш разходката ти до „Мини Европа“ да се превърне в разходка до най-близката болница.Ето ви едно златно правило : „Масивната машина не се движи за теб, а въпреки теб ! „
Предизвикателно или по-скоро невъзможно ви звучи да обиколите света за 1 час ? Е, както и да си го представяте за нас беше лесна работа ! Доказателство за това са многобройните снимки пред всяка 1 забележителност, за която можете да се сетите.
Забавно е да пиеш чая си пред Биг Бен, но по-романтично е след минута да можеш да похапваш всеизвестните френски кроасани пред Айфеловата кула.Скокът до България ни зареди с още повече усмивки и повдигна самочувствието ни.Точно от това имахме нужда.Сякаш не можеше да стане по-добре, докато не прекрачихме праговете на приветливите ни стаи.А почакайте да видите само снимките, които направихме – моментално.Чисти и спретнати, забравихме умората си и покорихме нощта в бляскавия Брюксел.
Централния площад беше мястото, което ни завладя.Енергията и величието му ни караха да се чувстваме, толкова малки и горди че в момента сме част от обстановката.На място като това думите са ненужни, способен си само да се взираш в невероятната архитектура и да немееш.Магически завладяващо е !
Колкото повече улици обиколихме, толкова по-очевидна ставаше мистерията забулила този град.Светлините, силните вкусни аромати и приветливите погледи ни посрещаха зад всеки един ъгъл.Естествено няма да забравим да споменем удовлетворението, което изпитахме от факта, че сме от Езикова гимназия, защото в противен случай нямаше да можем да обиколим всички тези магазини, които неусетно изпразниха джобовете ни.
12 часа по-късно, се събудихме в големите си меки легла с широки усмивки на лицата си.Ден втори в Брюксел започна с обилна, здравословна закуска, силен вятър и много непостоянни валежи.Въпреки мрачното време, атмосферата в града не ни позволяваше да униваме, както и разходката която си направихме в много от магазините на ветровития град.За да повдигнем още повече доброто настроение се подложихме на шоколадова терапия.Престоя ни в малката уютна къщурка, изпълнена с невероятни сладости, повдигна още повече духа ни и ясно ни показа, че дегустацията е едно от хобитата, което задължително трябва да поместим в списъка си.Поглезихме сетивата си с отбрани шоколадови изделия, а разсеяните ни погледи копнееха за още и още.След тази кратка пауза във времето, се върнахме към реалността, посрещнати от притеснението за посещението в Европарламента. Още с влизането си , бяхме докоснати от изисканата атмосфера.Разнообразните брошурки, снимките и лъчезарния Димитър Стоянов на фона на Пленарната зала, повдигнаха интереса ни и събуди патриотични чувства в нас.
Пламенната реч и презентацията, която ни запозна с тънкостите на професията му ни накара да се почувстваме, като част от нещо голямо.Усетихме единството, прогреса и борбения дух на родината си.Пътуването ни ще остави диря в спомените ни с позитивността, с която ни зареди, информацията, която научихме, красивите места, които посетихме и всичко това придружено от прилива на емоции с които бяхме заразявани всеки един миг.Брюксел е град на различни хора, различни интереси и всичко това уравновесено от хармония и спокойствие.
Говорейки за различни хора . . . точно пред погледите ни симпатичен китаец оправящ леглото си, ни подсказва, че е време за сън. С пожелание за лека нощ, отпиваме последните глъдки капучино, докато вие четете тези последни редове.
Поздрави от привлекателното фоайе на Izan Avenue Hotel.
Интернационалният Брюксел
Вяра, XI.б
Брюксел е един очарователен град, съчетаващ в себе си величието на миналото и иновациите на настоящето. Макар че за по-голямата част от хората той е просто столицата на Белгия, за мен този град е нещо много повече, столица на една много по-голяма общност -на Европейския съюз, и обединител на всички европейци.
Веднъж отишъл в Брюксел, човек все едно е обиколил цяла Европа и се е запознал поне малко с маниерите и ценностите на другите нации в Европейския съюз. Разбира се, за да се случи това, всеки трябва да посети Мини Европа и Европейския парламент или поне една от тези забележителности.
За моя огромна радост, аз имах възможността да отида и на двете места по време на престоя ни в Брюксел и бях впечатлена както от едното, така и от другото. Мини Европа е може би най-красивият и най-информиращият парк за миниатюри на нашия континент. За разлика от други подобни места, на които съм била, тук са представени не само най-известните забележителности на страната – в случая Белгия, но, както ни говори името, и експонати на величествени места от всички държави-членки на Европейския съюз. Така, виждайки ги събрани на едно място, човек може да направи съпоставка между различните държави, сравнявайки най-вече архитектурата. Макар и само чрез този аспект обаче, всеки би намерил разлики в ценностите, разбиранията, възможностите – било то финансови, физически или природни. А ако не желае да прави това сравнение сам, на помощ идва кратката информация за всяка страна, разположена между отделните миниатюри, или по-подробната такава, намираща се след всички тях. Такива допълнителни знания могат да се получат и от многобройните интерактивни игри, намиращи се в парка. Там, забавлявайки се, човек научава изключително интересни неща. А като напусне това уникално място, ако не друго, то поне всеки вече е убеден, че Европейският съюз наистина е изграден на базата на многообразието.
Европейският парламент пък е безспорен символ на единството. Там работят по различен брой депутати от всяка една държава в Съюза, избрани от народа си, за да го представляват. Те се събират, заседават, в общи линии определят облика на Европа – какви промени е нужно да се направят, приемат нови закони, обсъждат бъдещето на Европейския съюз. Разбира се, не всеки път вземат единодушни решения, но това показва, че въпреки различията в мисленето, идеалите и разбиранията им, перспективно тези на отделните нации, винаги е възможно по рационален начин да се постигне съгласие, по който и да е въпрос. При създаването на Европейския съюз Жан Моне е казал: „Ние не създаваме коалиция от щати, ние обединяваме хора.”. Аз мисля, че той би бил много доволен, ако можеше да види какво се случва в момента, ако не в цяла Европа, то поне в Европейския парламент.
Освен всичко това, и на двете места е възможно посетителите да срещнат хора от други държави, било то докато се разхождат из Мини Европа, играят игри там или се запознават отблизо с Европейския парламент и това как той действа. Тези срещи са още една възможност за човек да общува с несънародници и по този начин да опознае тяхната страна или просто да упражни чужд език. Според мен човек би могъл да извлече само ползи от едно посещение в Брюксел. Това е един наистина интернационален град, град на много култури, където обединението и мира изглеждат като достижими цели. Той, и в частност Мини-Европа и Европейският парламент, показват, че е възможно да съществува „Единство в многообразието”, което е нужно на всички, защото, както е казал Алсид дьо Гаспери: „Ще сме силни само ако се обединим, и ще сме свободни само ако сме силни, и ще можем отново да бъдем себе си само ако сме свободни!”
Шоколад
Габриела Ялъмова, XIв клас
Шоколад – най-древното сладко изкушение. Както казват в известната реклама, едно парченце и си там – там, в царството на щастието, в земята на радостта, в магията на насладата… А за нас, учениците от ЕГ „Пейо Яворов“, – това там е в Брюксел, в Музея на какаото, в къща, сякаш излязла от приказката за Хензел и Гретел. Там ни заведе госпожа Ванушка Димитрова, в този миг – нашата фея.
Не буквално, разбира се. Всъщност сградата е построена в далечната 1697г и тогава е приютявала фамилията Девалк. Днес обаче е дом на най-хубавия шоколад – белгийският. Макар да не е с внушителни размери, автентичността ? (а и огромните количества примамливи кафяви блокчета) я правят очарователна. Хората са изключително мили и още с влизането посрещат всеки посетител с бисквитка, обилно потопена в шоколад – истинска анти-стрес терапия след дългите учебни дни. Имайки предвид факта, че тази сграда все пак е музей, предполагам се досещате, че освен лакомства, в нея има и информация – всичко от отглеждането на какаото, през производството на прочутите пралини, до влиянието на шоколада върху здравето на човека. По-интересен факт е, че маите първи са култивирали какаовото растение и то 2000 г. пр. Хр. Зърната му дори са били средство за разплащане за древната цивилизация (1 заек = 4 какаови зърна; 1 роб = 100 какаови зърна). В края на XVI в какаото станало не просто известно, но и много модерно в Европа. Крале и кралици обожавали тази напитка и вярвали в чудодейните ? качества (даже смятали, че има лечебни свойства). Основоположникът на съвременната таксономия, Карл Линей, бил толкова впечатлен, че я нарекъл „храна на боговете“. Шоколадът, такъв, какъвто го познаваме днес, се е появил едва през XIXв в Швейцария. А млечният му вариант е дело на Даниел Питър и Хенри Нестле.
След толкова приказки за вкусотии, не Ви ли се похапва? Е, в музея са помислили и за това. Из цялата сграда има разположени купи с различни видове шоколад – с малко повече въображение си представяш, че си изтънчен дегустатор, който се опитва да намери идеалният вкус… Чувството е много приятно! Вълшебството на какаото властва навсякъде – на рафтове са изложени маски, модели на анимационни герои и разнообразни фигурки, направени от шоколад. Майстори, чиито семейства се занимават с това от четири поколения, правят демонстрации как се работи с какаовата маса и как тя придобива формата на знаменитите пралини. А след това можете да ги опитате. Едни от най-впечатляващите експонати в музея са шоколадовите рокли (да, точно така, дрехи, които стават за ядене, но не, не е позволено да ги вкусите). Те са съвсем реалистични и най-вероятно биха изглеждали добре, ако някой ги облече, но има опасност да се счупят, така че това е невъзможно.
Както всички хубави неща, и нашето посещение в Музея на какаото и шоколада приключи. Но то ни създаде прекрасни спомени, към които да се връщаме, когато Брюксел ни липсва. А и си купихме достатъчно шоколад, за да ни поддържа щастливи докато си изберем друга дестинация, от която да добавим снимки към фотоалбума си.
Брюксел
Николай Михайлов -2011
Хората бездушни в мене блъскат се и отминават,
като в маскен бал всеки истинското аз закрил.
Всичките сърца сякаш веч не се сражават,
всеки себе си със своя щит прикрил.
Копнежът като жажда в пустинята ме мъчи
и нямам щит голям истинското да прикрия,
болката и яростта, които ти ми връчи,
тук под чуждото небе аз искам да убия.
Ала мечът откъм острата страна съм хванал
и по пътя стръмен аз избрах да тръгна,
като във бездънна яма паднал,
това сърцето хладнокръвно ми изтръгна.
Но не, за тебе в битка аз не ще да вляза,
в името на ангел с демоните свои да се боря,
аз обичах те, а ти с усмивка ме поряза,
веч вълкът самотен не ще навие воя.