Ако аз чета, ако ти четеш, ако ние четем…

„Есето не е като прасето…“ – това трябваше да е шеговитото заглавие на урока за есе в девети А. клас – …не яде всичко есето. Сериозното заглавие трябваше да го измислим ние, в хода на урока да кажем какво точно “яде” есето. Заедно обсъдихме как да направим така, че да не падаме в морето на теорията, а да пием от извора на всички есета… И решението дойде спонтанно, защото условията в Езикова гимназия го позволяват – изворът са книгите. От няколко месеца в коридорите на училището има библиотеки с книги. Уютните кътове за разговори и слушане на музика вече са кътове, на които може да се чете.

Всеки от нас си избра книга. Разтвори я на произволна страница и се зачете. Имахме право да отворим три пъти книгата и да прочетем три откъса от нея, като опитаме да си представим нейния свят, нейните теми, хората в нея, посланията. Понякога от книгите излизаха хора, които спорят; друг път – хора, които искат да си кажат, че се обичат; някъде надничаше окъпано от дъжда природно описание; понякога меч срещаше меча, за да отвоюва поредната истина, за която светът си воюва откакто се помни… В началото имаше: „Като че ли сме в библиотека…“ „Оооо, чувал съм за тази…?“ „Твоята за какво е…“, после: „Може ли и други часове да прекарваме тук?“, „Ако не тук, може ли в класната стая да четем и споделяме книги?“. И накрая: „ Тихо, чета!“ Стана тихо. Чета. Четеш. Четем. Мисля си, какъв би бил нашият свят, ако бе опазил живи тези три глагола. Ако аз чета, ако ти четеш, ако ние четем… Какво ще е българското училище, ако пази в хранилницата на историята тези три глагола и ако подрежда в коридорите си книги…

Върнахме се в стаята и направихме „Кръга на пишещите“. Когато сядаме в този споделен кръг, обикновено пишем по дадена тема. Този път темите бяха много, непознати, неочаквани, различни и главното – бяха по-скоро за това да родят други нови теми в нас. Развихме откъсите, които бяхме избрали или им измисляхме начало. Четохме ги. Споделяхме мисли, родени в мислите. Говорихме, пак четохме… И си направихме картотека на споделените теми, идеи и мисли, която да ни вдъхновява при следващи опити…

Беше хубав неурок. Като всеки неурок, който е построен не с план, а с вдъхновение. Пускаш го да излезе извън стаята и той тръгва. Ако има сърце и криле на вятърна мелница, тръгва. Нали оттам тръгва и есето, от пътищата към вятърните мелници, от дръгливия кон на всеки, който не иска да повярва, че дървото е само дърво, а ханът – просто хан. Нали и това е есето – да имаш очи да виждаш в хана замък, да изтупваш обикновените неща от праха и да им връщаш блясъка. Това научиха за есето деветокласниците. Те ще опитат да го приложат на практика. Не е толкова важно дали ще успеят. По-важно е, че когато не знаят как и накъде да поемат в мислите си, ще търсят вдъхновение в книгите – в училище и вкъщи. И тогава в края на пътя ще проблясват рицарски доспехи, за да им казват, че има и други светове, има… а пътят към тях минава през отворената книга.

Текст: Грациела Солакова

Последни новини

Comments (0)