Идеята беше да пишем , като се вдъхновим от Яворов фрази, посветени на душата. Идеята се сдоби с криле, когато почнахме да я мислим и решихме да пишем за душата въобще – на всички поети, на всички влюбени, на всички поезии и на всички светове. Но истински идеята полетя, когато ни хрумна да пишем вериги от думи и чувства в един поетичен коридор. В рамките на Яворовите дни в Езикова гимназия 11. А клас наистина излезе в коридора, като подреди в него „писалищните“ си маси. И построи въображаем коридор, в който потекоха вериги от думи и се строиха скали от думи на всички поети с криле. Три екипа развиваха с въображението си едно начало на текст.
Има различни начини на творческо писане. Ние нарекохме нашия верижно. Всеки от учениците създаваше няколко изречения по даден текст. След това го предаваше на следващия във веригата, който трябваше да „улови“ сърцето на създадения вече текст и да му даде ново – да продължи да пише, като надгради определена тематична линия. Третият човек, който пое щафетата, трябваше да продължи, като се предизвика с една произволна дума, с която да отскочи за вдъхновение, като думата няма нищо общо със създавания текст. Единственият шанс за тези летящи думи да кацнат в текста, е да кацнат с крилете на метафората.Така се раждаха силни и неочаквани метафори – когато се срещнат два свята и от сблъсъка им изпадат искри в пропастите на думите. Отново сменяхме местата си във веригите от думи, като този път имахме за задача да ,,извикаме“ написаното, което сме получили по веригата, в една дума, да я предадем във веригата на следващия пишещ и той да вгради сянката й в текста си, като опита от сянката да роди едно слънчево зайче поезия. И така – още веднъж по веригата. И още веднъж с ново предизвикателство.
,,Душата ми птица”. Така нарекохме този урок в коридора на думите и в коридора на училището. Защото душата е крайъгълният камък, на който Яворов съгради храма на своята поезия. А птица, защото птици има и в онези негови творби, в които ги няма. Знаете ли, стихотворението ,,Две хубави очи” изглежда като птица – графическият образ на стихотворението наподобява птица с разперени криле. В тази форма подредихме и ние нашите словесни вериги. Дали има птици в тях? Не знаем, но знаем, че има криле. Всеки от нас идва на този свят с криле. И после животът му ги сгъва и прибира, докато се свият вътре в него невидими. Ние днес си напомнихме как може да ги разгъваме, напомнихме си, че крилете са за полет , а душите са птици. Лястовици по тела на надеждата. Гарвани, викащи в нощите на изгубените синове на България. Рошави гарги…но птици. И когато решим да си го спомним , небето се обръща към нас и ни пуска Млечния път за пътека…
Грациела Солакова
