,,Аз съм българче, обичам…“ , изпълнявано в един глас. Не е спомен от началното училище. Различен начин да почетат националния празник избраха в Езикова гимназия ,,Яворов“. Рецитираха заедно ,,Аз съм българче“. ,,Българин да се наричам, първа радост е за мене“ …част от всяко тържество са Вазовите думи. Но ако искате да си спомните как са звучали първия път, когато са били извикани, опитайте да ги изговаряте заедно. Очи в очи. В училище обикновено коментираме написаното. Рядко го рецитираме заедно. Но написаното остава. Написаното стои някъде в златните страници на родната съкровищница. И има нужда да го изговориш като молитва. Без да се питаш кой какво е искал да каже. И да помълчиш…

Това се случи в коридора на училището в междучасието – в рамките на броени минути. ,,Аз съм българче и расна в дни…“ – в дните на разделното ни време се вклини този Вазов стих…Не са велики днешните ни дни. И имаме потребността да си спомняме отминалото ,,славно време“.

Затова учениците от ЕГ решиха да почетат Деня със стихове и песен. Песен за България, за обич, за завръщане, за рани български и за величие – с нейното изпълнение Симон от 8.А клас ни каза, че такива мигове са ценни. Ценни да слушаме заедно. Ценни да спрем в мълчание. Изказани са всички силни думи за България. Но им трябва и време да бъдат почувствани. Време да ги пуснем от ковчега на миналото и да си спомним, че са писани не за умрелите. За живите, за нас са писани тези думи.