Часовете по литература в 12. клас често следват утъпкани пътеки, обикновено се свързват с интерпретации на задължителното учебно съдържание, рамкирано от анализи и исторически контекст… Но понякога се случва магия – урокът оживява, превръщайки се пространство за лично преживяване на словото, в истински диалог между епохи, души и стихове. Точно такъв беше учебният час, проведен днес в ЕГ „П. Яворов“ с учениците от 12. клас, час, посветен на Петя Дубарова – една среща отвъд времето.
Започнахме с нейната биография – припомнихме си онова кратко, но ярко съществуване, в което Петя събира светлина, бунт, тъга, жажда. Слушайки историята ѝ, учениците от 12. клас, които са на прага на собствения си голям път, се доближиха до времето ѝ, до вътрешния ѝ свят, до онова крехко, но силно усещане за свобода, което прозира във всеки неин стих; опитаха се да направят нейните избори, но… по свой начин.
След това всеки сподели своята любима творба от Петя Дубарова – някои бяха подготвили постери, други – презентации или просто рисунки. Стиховете на Петя, изречени от гласове на хора, които днес са на същата възраст, на която е била тя, придобиха ново, различно звучене… В думите им се усещаше откровение – говореха за нейната тъга, за безстрашната ѝ мечтателност, за морето, за чувството, че през стиховете ѝ минава вятърът на една душа, която отказва да се примири.
Дискусията, която последва, не беше за тропи и фигури, а за емоции, които не остаряват: за първата любов, за усещането за неразбиране, за смелостта да бъдеш различен. Въпросът „Ако днес Петя беше тук, какво би ни казала?” отприщи поток от размисли. Едни смятаха, че би била потресена от бързината и фалша на социалните мрежи, други – че нейната гениалност би намерила нов, още по-ярък израз. Всички обаче се обединиха около идеята, че тя би ни призовала да запазим своята автентичност и да се борим за чистотата на чувствата, че би ни насърчила да бъдем по-смели, по-истински, по-чувствителни към света.
Накрая написахме писма до… Петя. В тях учениците не само ѝ задаваха въпроси, но и споделяха свои лични мисли – за страхове, надежди, мечти, за усещането да бъдеш на прага на зрелостта. Писмата бяха пълни с признания – за трудността да намериш смисъл, за натиска на очакванията, за надеждата. В тези писма, адресирани до едно момиче от миналото, ние всъщност пишехме за себе си. Признавахме, че нейната поезия е утеха и доказателство, че дълбоката чувствителност не е слабост, а сила.
Когато учебният час приключи, остана чувството, че всички сме се срещнали и разговаряли с много близък приятел, с човек със съвременно, модерно мислене… Това беше час, който не преповтори урока от учебника, а разтвори пространство за лична среща с литературата – такава, каквато Петя би я искала: истинска, искрена, светла. Всички усетихме, че поезията умее да докосва, да провокира и да съединява поколенията. А Петя Дубарова завинаги ще остане нашият тих събеседник и посланик на неподправената емоция.
